За приятелите

В крайна сметка си оставаш сам.

Та така …
Почти 6 часа сутринта е. не сум спал от горе-доло 20 часа и след една цигара, чакайки, да се разтвори мулти-витамина се отдавам (!леле!) на … Абе на нищо не се отдавам, просто умората си казва думата.
Както и да е.
Мдаммм, хубаво нещо са витаминчетата. Та, да си дойдем на думата. Ще пища статия за *bpm, статия за приятелите, статия за мен. Началото е трудно. Спомням си като се преместих в 6-ти клас в ново училище, трябваше да се запознавам с нови хора. Бях решил да си ходя до стария квартал (който сега не мога да понасям, поради други причини) да се виждам с прителите. Нищо. Забравих ги след 2 месеца. Нормално е. Пак се отклонявам. Шубе ме е. Шубе ме, че няма да излезе нищо от това, което пиша. За последен път си спомням да съм писал едно съчинение в 10 клас, май за Вапцаров. Учителят ми го върна цялото червено от поправки. Обаче, каза че било много добро и искаше да си го запази. Било не знам си какво … Тогава всичко си беше наред с живота ми. Не че сега не е де. Но може и по-добре.
Та за приятелите. В началото на годината един мой много добър приятел замина за Англия. Знаех си, че ще се върне и не ми пукаше особено какво става в момента. Имах си “тайфа” с която да кисна. Имах си занимания през деня, нощите спах. Чудничко, нали ? Адски странно ми се струваше тогава, че въпросният мой прител постояно започваше едни такива екзистенциални теми от рода на “Защо никой ми пише имейли?”, “Какво да направя, че да изчукам една тукашна?” и подобни. Беше нормално, а и още ми се струва така, да му отговарям малко механично. “Да … да … така е … прав си …”.